Современная электронная библиотека ModernLib.Net

Великое Кольцо - Часът на Бика

ModernLib.Net / Ефремов Иван Антонович / Часът на Бика - Чтение (стр. 20)
Автор: Ефремов Иван Антонович
Жанр:
Серия: Великое Кольцо

 

 


      Една гигантска кристална призма служеше за прозорец и отразяваше пламтящ от залеза хоризонт. Чойо Чагас натисна едно лостче, призмата се завъртя, показа се възтъмното небе на Торманс, а в стаята автоматично се запалиха оранжевите светилници. Голямото петоъгълно огледало отрази сребърнобялата махарани и до нея властелина с черна, извезана със сребърни змии дреха.
      Чагас понечи да пристъпи към широкото канапе, постлано с мъхест килим с шарки от преплетени пръстени, но се спря зад гърба на Родис и погледна през рамото и? нейното отражение в огледалото. Тя разбра какво ще последва. Започнатата игра трябваше да се довърши, без да се създават заплетени противоречия, Родис отвърна на властелина с равнодушен и снизходителен поглед. Големите ръце на Чойо Чагас обгърнаха тънката и? талия. Още един миг и Родис ще го докосне с гръб, ще сложи глава на рамото му… Нищо подобно не стана. Неизвестна сила отхвърли ръцете му, неговата самонадеяност се изпари за един миг и той дори се отдръпна от нея, сякаш изобщо не беше изпитвал желание — толкова поразително беше това.
      — По-добре нека се върнем към предишния си разговор — тихо каза Родис.
      Чойо Чагас рухна на канапето и като в просъница започна да търси на нощната масичка принадлежностите си за пушене.
      Фай Родис спокойно и мълчаливо седна на крайчеца на канапето. Смаяният Чойо Чагас запуши. За пръв път от много години той не знаеше как да постъпи. Да се престори, че нищо не е ставало, или да се разгневи?
      Родис му се притече на помощ. Играта беше свършила, от махарани беше останало само бялото сари.
      — Нима властелинът на планетата е също такъв роб на инстинктите, както и най-невежият «кжи»? — попита тя, усвоила добре терминологията на Ян-Ях.
      Чагас с негодувание отхвърли това предположение.
      — Аз се поддадох на очарованието ви и не се обясних, както би трябвало да направя, но за това сте виновна самата вие!
      С целия си вид Родис изрази мълчаливо недоумение.
      — Нима за вас е достатъчно да се срещнете няколко пъти с една жена, която не прилича на другите, за да пламнете от неудържима страст? — попита тя със замислен тон, който най-силно действуваше на властелина. — Мога да разбера хората, които малко са видели, които стоят ниско във вашата йерархическа система, притеснени са от мизерния живот. За тях това като че ли е дори неизбежно, но вие!
      За минута лицето на властелина придоби лилав оттенък.
      Но той веднага се овладя.
      — Говорите така, защото не разбирате истинските ми подбуди. Аз исках да се убедя в привлекателността ви за мен, преди да ви помоля за нещо много сериозно!
      — И какво, убедихте ли се?
      — Убедих се! — Злобна усмивка обезобрази за миг лицето на властелина, той я прогони с привично усилие на волята.
      — Знаете ли, за пръв път ми се случва да моля, а не да заповядвам…
      — Жалко. Подобно самовластие неизбежно разваля хората. Нима през детството и юношеството си вие само сте заповядвали? Нали властта при вас не е наследствена?
      — За нещастие не е. Спомените за униженията през детството и младостта ми, макар и избледнели от годините, понякога ме изгарят като огън!
      — Естествено! Комплексът за обида и отмъщение е неизбежен за всеки, който се е докопал до властта. Но нима всяка молба е унизителна? Нима не ви се е случвало да молите майка си, баща си, учителите и наставниците? Първата си възлюблена?
      — Отклоняваме се. Нека се върнем към моята молба — сухо каза властелинът. — Вие с вашата бездънна интуиция и мека симпатия ми се струвате най-гениалната от всички жени, които съм виждал. Да не говорим за знанията, за психологическото могъщество и най-сетне за красотата ви, което също е много важно.
      — Аз помня разговора за възхвалата — засмя се Родис, — с какво се каните да ме унижите?
      — Да ви унижа? Велика Змийо! Аз искам да ви извися над цялата планета Ян-Ях, искам да ми се отдадете!
      Фай Родис се изправи. Чойо Чагас продължи невъзмутимо:
      — За да ми родите син. Надявам се, че на Земята са се научили да управляват генетиката и вие ще можете да ми родите дете от нужния пол?
      — За какво ви е син от мен? Имате на разположение половин милиард жени на Торманс!
      — Те стоят по-ниско от вас по здраве и по съвършенство на тялото и душата. Вашият син ще бъде първият наследствен владетел на планетата Ян-Ях, или както му хрумне да я нарече. Може би той ще и? даде вашето име!
      Червенината на негодуванието не пролича върху мургавата кожа на Родис.
      — Значи вие мечтаете за наследствена власт? Защо?
      — Целта е ясна; За да се подобри животът на планетата. Постигането на тази цел преминава през укрепването на властта до пълната и? абсолютизация. Владетелят трябва да стои неизмеримо по-високо от всички, да бъде бог на планетата и народа и?!
      — Струва ми се, че вие сте преуспели в тази насока — каза, сдържайки възмущението си, Родис, — вие и вашите помощници стоите толкова високо над масата на населението на Ян-Ях, колкото е било възможно само в най-древните държави на нашата Земя.
      Чойо Чагас се намръщи и изведнъж зашепна на събеседничката си, като се наведе интимно към нея:
      — Разберете, че аз нямам толкова всеобхватен ум, та всичките ми поданици искрено да се прекланят пред него!…
      — Но вие сте достатъчно умен, за да разберете това! Да разберете, че не е възможно един човек да обхване колосалната сума на знанията, която се изисква за научното управляване на планетата. Но вие имате учени, те ще ви помогнат. Жалко, че не им вярвате, впрочем на кого ли вярвате вие?…
      — Да, да! Аз не мога да мина без тях, без тези «джи», не не им вярвам. Учените са измамници, страхливци и нищожни слуги. Поколения наред те са лъгали управниците и народа на Ян-Ях и, доколкото знам, така е било едно време и на Земята. Те обещавали, че планетата ще може да изхрани неограничен брой хора и изобщо не взели под внимание, че земята ще се изтощи много преди посочената от тях пределна цифра. Те не предвидили и вредата от химическите торове, които отровили растенията и почвите, не се съобразили с необходимостта от определено жизнено пространство за всеки човек. Въпреки че не разбирали всичко това, те не се посвенили да дават категорични заключения. И в резултат предизвикали страшна катастрофа. Осемдесетте години на Глад и Убийства! Наистина те си платили за грешките и нахалството. Хиляди учени били обесени надолу с главите на градските порти или пред научните им институти. Учените винаги са лъгали нас, властелините, и особено математиците и физиците, в чиито реални успехи не може да се ориентира никой освен самите те. Така са постъпвали жреците и маговете на Земята. Не, аз не обичам учените. Жалки, славолюбиви хорица, разглезени от лекия живот, а мислят, че знаят тайната на съдбата.
      Заинтригувана от откровеността му, Фай Родис се усмихна замислено.
      — Цялата им вина се състои в липсата на двустранно мислене, на истинска диалектика. Те не са разбрали, че при необятното разнообразие на света математическите методи приличат на езика. Та езикът също е една от най-логичните постройки на човешката мисъл. С думите човек може да си играе и да доказва каквото си поиска, могат да се подберат и математически доказателства за каквото поискате. Учените на Земята често се забавляват с такива шеги.
      — Безнаказано ли?
      — Кой наказва за шега? Недейте я взема сериозно, не бъдете толкова дребнаво обидчив. Впрочем самите вие приличате на математиците, когато издавате декрети и заповеди и вярвате, че думите могат да променят развитието на обществото и хода на историята.
      — Че кой тогава може?
      — Единствено самите хора!
      — Точно за това ние въздействуваме на хората!
      — Не така! Всяко насилие непременно поражда контрасила, която неумолимо ще се развива и ще се прояви не веднага, но неизбежно и понякога от неочаквана страна.
      — Разполагате ли с примери?
      — Предостатъчно. Вземете издигането на хората в едно общество, изградено върху чиновете и званията. Такава система автоматически и неизбежно поражда некомпетентност на всички нива на йерархията.
      — Тъкмо затова аз искам да укрепя цялата система, започвайки от върха и?. Заговорих за учените, за да разберете колко искам да дам на Ян-Ях един владетел, надминаващ по силата на ума си съвременните учени-подмазвачи. Те измъкват от мен огромни средства, обещавайки високи технически постижения. На практика излиза, че всяка крачка по пътя към големите открития е чудовищно скъпа и става все по-непосилна за планетата. Не случайно у нас са забранени космическите полети. Науката води до задънена улица, а аз не мога да я унищожа и не е по силите ми да предвидя нейните грешки и лъжи. Мога само да поддържам сред учените си слуги страха, че всеки момент ще хвърля срещу тях масата «кжи», които ще се разправят с тях толкова безмилостно, че това ще има да се помни с векове.
      — Подобни спомени вече са останали и на Ян-Ях, и на Земята след китайския лъжесоциализъм — вметна Родис.
      — Историята се повтаря.
      — Вие сте я повторили. Но нали ви е ясно, че това е грешка на човечеството? Защо, след като е била допусната веднъж, вие искате да я повторите?
      — За да постигна онова, което не са постигнали прадедите ми.
      — И мечтаете за син с изключителен ум, на когото да поверите планетата ли? — тихо попита Родис.
      — Точно така! Благородна цел! Вие ме уверявате, че сте пристигнали тук за благото на моите хора. Ето ви възможност реално да създадете благо! — И Чойо Чагас облиза устните си, искрено развълнуван.
      — Колко сте наивен, владетелю на планетата! — изведнъж каза високо Фай Родис.
      — Какво?!
      Родис протегна към него ръка с успокояващ жест.
      — Простете ми за моята несправедлива острота. Вие не можете да излезете от ноосферата на Ян-Ях. Всички предразсъдъци, стереотипи и присъщият за човека консерватизъм на мисленето тегнат над най-високопоставения човек в държавата. Мислите, разсъжденията, мечтите, идеите, образите се натрупват в човечеството, те се спотайват в нас и с хилядолетия въздействуват на редица поколения. Освен светлите образи на учените, творците на красотата, рицарите на крал Артур или руските богатири тъмната фантазия е създала и демони-убийци, сатанински жени и садисти. Съществувайки във вид на устойчиви клишета, на мислени форми в ноосферата, те са могли да създават не само халюцинации, но и да пораждат реални резултати, въздействувайки чрез психиката върху поведението на хората. Прочистването на ноосферата от лъжата, садизма и маниакалнозлобните идеи е коствало на земното човечество огромни усилия. Тук, при вас, аз физически чувствувам бодливата ноосфера на грубостта и озлоблението. Вероятно за това са виновни и учените, които вие толкова мразите. Опитвайки се да заместят човека с машина, те са изпаднали в опасна грешка и са разпространили в ноосферата едностранчивото линейно-логическо мислене, смятано за същина на разума.
      — Нека е така! Тогава още по-голяма е нуждата от свръхчовек!
      — Не! Мозъкът на човека физически се променя бавно. Продължителността даже на нашата земна цивилизация е нищожна и затова тя не е довела до съществени промени в него. Всяко развитие се определя изцяло от обстоятелствата.
      — От околната обстановка ли?
      — Не само. Милиони способни хора са загинали, без да дадат на света, каквото са могли, само защото задачите на обществото и равнището на времето не са били в съответствие с техните способности. Ето защо аз не мога да си представя моя син в ролята на властелин при такова ниско равнище на съзнанието.
      — Защо ниско?!
      — Да, председателю, стремежът да господствуваш, да се издигаш над другите, да командуваш хората — е един от най-примитивните инстинкти, изразен особено ярко при мъжките павиани. Емоционално това е най-ниското и най-тъмното стъпало на чувствата!
      — Искате да кажете…
      — И ще добавя още, че ако един ден вие наистина имате син — бъдещ наследствен владетел — с изключителен интелект, това непременно ще причини беда. Според закона на Стрелата на Ариман…
      — Каква е тая Стрела?
      — Така наричаме условно тенденцията на зле уреденото общество с морално тежка ноосфера да увеличава злото и мъката. Всяко действие, дори ако то външно е хуманно, се превръща в бедствие за отделни хора, цели групи и за цялото човечество. Идеята, провъзгласяваща доброто, има тенденцията в процеса на своето осъществяване да донася все повече злини, да става вредна. Обществото от низшия, капиталистическия тип не може да мине без лъжата. Целенасочената лъжа също създава своите демони, изопачавайки всичко: миналото, по-точно — представата за него, настоящето — в действията, и бъдещето — в резултатите от тези действия. Лъжата е главното бедствие, което разяжда човечността, честните стремежи, светлите мечти.
      Виждам, че у вас нищо не е направено за създаването на предпазни системи срещу лъжата и клеветата, а без подобни мерки моралът на обществото неотклонно ще пада и ще създава почва за узурпиране на властта, за тирания или фанатично и маниакално «ръководство». Още нашите общи прадеди са открили закона за неблагоприятните съвпадения, или закона на Финеган, както била наричана полушеговито сериозната тенденция на всички процеси в природата и обществото да се превръщат в несполука, грешка и разрушение — от гледище на човека. Разбира се, това е само частно отражение на великия закон на осредняването, според който ниските и повишените структури се отхвърлят от процеса. А човекът непрекъснато се опитва да постигне повишаване на структурите, без да е създадена база за това, стреми се да получи нещо за нищо. Развитието на живата природа е изградено върху сляпата игра на проби. Сто хиляди проби за един успех, една печалба при хиляда хвърляния на заровете. Колкото по-тесен е коридорът на съвършенството, по който трябва да се мине, толкова по-силно действува законът на Финеган, превръщайки се в насочената тенденция на Стрелата на Ариман. В природата тя се преодолява посредством подбор в огромни интервали от време, защото природата се справя с него, създавайки в организмите многократно повтарящи се предпазни приспособления и запаси от здравина.
      В човешкото общество превръщането на закона на Финеган в Стрела представлява бедствие, защото бие именно по висшите прояви на човека, по всичко, което се стреми нагоре, по онези, които тласкат прогреса — аз подразбирам истинския прогрес, тоест изкачването от инферното…
      — А вие как преодолявате Стрелата?
      — С помощта на най-грижливо предварително претегляне и обмисляне на всяка работа, на предпазване от сляпата игра. Вие трябва да започнете с възпитанието, като подбирате хора, закриляте ги и създавате предпазни системи.
      Чойо Чагас поклати глава.
      — Невъзможно е. Прекалено е напреднало издребняването на хората от Ян-Ях. Увреждането на генетичния фонд е довело до физическа слабост и до духовен конформизъм. В нашите условия е необходим бърз оборот на поколенията. Вие сама казахте: колкото по-често хвърляш заровете, толкова по-сигурна е печалбата.
      — Природата не държи сметка за жертвите при постигането на целта. Един мъдър човек не може да постъпва така. — фай Родис видя, че разговорът е безполезен, и стана.
      — Значи вие ми отказвате? — Във въпроса на Чагас прозвуча заплаха.
      — Разбира се. Ако това можеше да промени съдбата на човечеството на Ян-Ях, аз бих била готова да му дам моето дете, колкото и тежко да е за една майка да остави рожбата си в чужд и далечен свят. Но да дам живот на един бъдещ владетел, потисник и нещастен човек — никога!
      Чойо Чагас се изправи бавно, сякаш преценяваше как да постъпи по-нататък.
      — Довиждане, председателю! — каза Родис, която пак прочете мислите му. — Винаги съм готова да ви разказвам за сравнението между нашите две планети, да ви съветвам, да ви прожектирам които поискате филми. Докато моите приятели са в града, докато аз съм тук — виждате ли, вие дори не можахте да минете без заложници, — сам направете заключение за равнището на вашата държава. А сега нека сложим край на излишните неща!
      Чойо Чагас се отпусна на канапето и задими с лулата си. Родис се обърна гърбом към него и отиде до вратата. Само две минути и? бяха достатъчни, за да разбере тайната на ключалката. Вратата се отвори и Родис тръгна по коридора към зелената стая. Двамата стражи не се помръднаха, те гледаха през нея като в празно пространство.
      Чагас я гледаше от сумрачното си обиталище. Той физически усещаше походката на Родис. Със сияещото бяло сари, през чиито гънки се обрисуваше тялото и?, Фай Родис му се стори недостигаема, а себе си той видя унизително смешен. Вбесен, Чойо Чагас се втурна към коридора. Стражите скочиха и изблещиха уплашени очи, с което още повече ядосаха властелина. Той започна да ги удря по страните, докато болката в дланите не го отрезви. Когато се овладя, той влезе в зеления кабинет, сега завинаги свързан с образа на владетелката от Земята, седна до масата и подпря главата си с ръце. Той чувствуваше около себе си онази безнадеждна празнота, която неизбежно се образува, когато човек премахва или отстранява от обкръжението си порядъчните хора, винаги несъгласни с несправедливостта. Неумолим е процесът на заместването им с нищожества и невежи, готови да възхваляват всяка постъпка на властелина. Съветниците, охраната — всичко това е човешки измет. Верността им се осигурява само с помощта на подаръци и привилегии. Приятели нямаш, душевна опора не намираш в никого, все по-често те наляга страхът пред възможен заговор.
      От време на време гребенът на терора прочистваше маси те на «джи», сановниците-«змиеносци», учените — очите на властелина, и оставяше незаличим ужас. Страхът от отговорност лишаваше хората от инициатива. Страхът от всякакъв риск и изнамирането на оправдания за абсолютно всяка стъпка бяха едва ли не главното в работата на тези хора. Те бяха се превърнали в негоден човешки материал, подобно на хора, преживели катастрофа, които повече не могат да водят борба с никакви трудности, понеже предишните изпитания са парализирали мозъка и волята им.
      Чойо Чагас мразеше антуража си, но не можеше да намери изход от задънената улица, до която беше го довело провеждането на старата политика на Мъдрия отказ.
      Чойо Чагас тропна по масата с тясната страна на дланта си. А за какво му е изобщо да търси изход? Объркването донесоха със себе си явилите се от далечната му прародина хора. Земята е безкрайно отдалечена в пространството и времето — всъщност тя е недосегаема. Скоро звездолетът ще си замине, всичко ще стане както преди. Те да си губят безплодно времето, щом искат, и нека си вървят час по-скоро! Днес той беше се размечтал съвсем като глупав «кжи», и то не за първи път! Красотата, а не нещо необяснимо в тази вещица пречупва неговата воля… «Стига? Какво си мисли тая заложничка?! Достатъчно е да натисна сигналното копче… не, на морския нос стои дяволският звездолет и още един е повикан на помощ. Да я изпратя в града? Това едва ли е разумно. С извънредно острия си ум и със сатанинската си прелъстителност тя ще предизвика брожение на умовете. Ще заповядам на Таел да я откара в Хранилището на историята. Нека се рови в купищата документи, докато помощниците и? прекарат в града разрешения срок. Хранилището се намира в един стар храм, заобиколен с градина и стена, и „очите на властелина“ заедно с Таел ще се погрижат тя да не напуща определеното и? място. Таел. ами ако и той бъде покорен от тая? Глупости, той е твърде жалък, за да си въобрази, че може да стане приятел на Родис. Впрочем нека и двамата бъдат следени. Нещо вече я е стреснало. Може би Таел? Щом тя заяви, че се отказват от филмопредаванията, значи земляните са започнали да разбират кой е господарят тук!»
      Чойо Чагас протегна ръка към шкафчето, напипа тайната пружина и извади от изскочилото чекмедженце едно топче ароматно черно вещество. Сложи го в устата си и започна да го дъвче бавно, загледан в дълбочината на кристалната топка.
      В същото време Фай Родис, недоволно намръщена, се разглеждаше в огледалото. Тя чувствуваше присъствието на тайни наблюдатели. Това постоянно надзъртане започваше да я дразни. Тя включи екранирането и помилва черния си СДФ като единствено близко и вярно същество.
      «Стига съм си играла!» Дрехата на махарани беше прибрана под капака на деветоножката. Фай Родис се обля с йонен душ, избавяйки се от усещането, че се е омърсила. Тя пак облече удобната рокля с възкъса широка пола и с облекчение се качи на подиума. Взе четката, постоя няколко минути, загледана във фигурата на жената — и остана крайно недоволна от работата си.
      Прозвуча сигналът за повикване от «Тъмен пламък».
      — Изморена ли сте, Родис? — попита Гриф Рифт.
      — Не, Просто съм недоволна от себе си. Всичко е тръгнало наопаки. Зле разбирам тоя живот и правя грешка подир грешка… О, не, нищо сериозно — успокои тя приятелите си, когато забеляза тревога по лицата им.
      — А при нас всичко е отлично — каза Ола Дез, — Преди един час за първи път се окъпахме в морето на Торманс. И представи си, всички изпитваме страшно чувство на неудовлетвореност, не знам защо.
      — А аз най-накрая се сетих — каза Нея Холи, — тук съставът на солите и концентрацията им са различни в сравнение със Земята.
      — Тогава и тормансианите не изпитват наслада от морето — каза Фай Родис, — нали и тяхната кръв като нашата е наследила състава на водата на земния световен океан. Те носят в кръвта си земното море и сигурно тъжат по него…
      Късата среща се привърши. Без да постигне нормалното си вътрешно спокойствие, Родис пак се залови за картината. Тя нахвърли фигурата на силна знаеща жена, символизираща Мярата. Жената беше се надвесила над хората с протегната ръка, готова с едно движение да изтегли нагоре първия, който се добере до нея. По лицето и? се четеше същата убеденост в крайната победа, която притежаваше и Таел. Неотдавна, когато видя новия вариант, Таел каза на Родис, че «Мярата» е започнала да прилича на нея.
      Родис работи почти цялата нощ, без да подозира колко скоро ще и? се наложи да напусне Градините на Цоам.

Глава десета
Стрелата на Ариман

      Чеди Даан още не беше свикнала с шума на тормансианската столица. Неочаквани звуци стигаха до малката и? стаичка на четвъртия етаж на една сграда в долния край на град Средище на Мъдростта. Построените от евтини звукопроводящи материали стени и тавани кънтяха под стъпките на живеещите на горния етаж хора. Чуваше се рязка нехармонична музика. Чеди се мъчеше да определи откъде идва този нестроен шум, за да разбере защо толкова шумят хората, които разбират, че поради лошото устройство на домовете си пречат на своите съседи. Цялата сграда резонираше, в ушите на човек непрекъснато се набиваха трополенето, скърцането, свиренето, вибрацията на водопроводните тръби в тънките стени.
      Чеди разбра, че къщите са построени небрежно и не се е предвиждало в тях да живеят толкова много хора. Улицата също беше планирана без оглед на резонанса и се превръщаше в усилвател на шума. Всички нейни опити да се отпусне и да премине към вътрешно съзерцание не даваха резултат. Щом Чеди се абстрахираше от нестройния хор на звуците, внезапно се раздаваха кънтящи и резки удари. Оказа се, че се затръшват вратите на къщите или автомобилите. Обществено невъзпитаните тормансиани дори смятаха за проява на изисканост по-силното затръшване на вратите. На Чеди и? се хвърли в очи преди всичко това, че тормансианите абсолютно не умееха да се нагаждат към теснотията, в която живееха, и продължаваха да се държат така, като че ли вчера бяха напуснали просторните степи.
      Чеди се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Тънките грапави стъкла разкривяваха контурите на срещуположната къща, която затуляше небето с мрачния си корпус. Зорките очи на Чеди забелязваха маранята от наситените с въглероден окис и олово газове, която излизаше от подземните тунели, предназначени за тежкия градски транспорт.
      За пръв път не с въображението си, както на уроците по история, а с цялото си тяло Чеди усети теснотията, задуха и неудобството на един град, построен единствено за да може по-евтино да бъде изхранена и снабдена с необходимите неща безименната човешка маса — абстрактно количество консуматори на храна и вода.
      Излишно беше да мисли за съсредоточаване и почивка, преди да се научи да се абстрахира от непрестанната какофония.
      С дрехите също трябваше да свикне. Чеди накара всички мускули на тялото си да затреперят, масажирайки кожата си, която я сърбеше под дрехите. От връхното си облекло тя не можеше да се оплаче. Блузата със стоманен цвят с висока яка, пристегната в кръста с мек черен колан, и широкият панталон от същия плат се харесваха на Чеди. Но нея я накараха да облече и долни дрехи: абсолютно непознатия за жителката на Земята сутиен и една твърда поличка. Новите приятели на Чеди я уверяваха, че ако се покаже на улицата без тези странни приспособления, може да предизвика скандал.
      Чеди се подчини и седеше полугола, докато домакинята и сестра и? се въртяха наоколо и дотъкмяваха дрехата. Още в Градините на Цоам пепелявата коса на Чеди беше се превърнала в смолисточерна остра грива, която момичетата от планетата Ян-Ях обичаха да носят или хаотично разчорлена, или оплетена на две стегнати къси плитки. Контактните лещи промениха цвета на очите и?. Сега, когато Чеди се доближеше до огледалото, оттам я гледаше чуждо и донякъде неприятно лице. Но двете жени не преставаха да и? се възхищават и да и? предсказват многобройни победи над мъжете. Тъкмо към това Чеди се стремеше най-малко от всичко. Дали ще изпълни бързо мисията си, зависеше от пълната и? свобода като наблюдател.
      Приятелите на Таел доведоха Чеди тук през нощта. Улица «Хей-Гой», тоест «Цветя на щастието», беше населена с «кжи». Посрещнаха я млада тормансианска девойка и сестрата на домакинята, която живееше тук временно.
      Трисричното име на тази млада жена се съкращаваше като Цасор. Тя беше се съгласила да стане придружителка на Чеди из град Средище на Мъдростта. За младите — и особено за красивите — момичета разходките из столицата на Ян-Ях през вечерните часове бяха опасни, да не говорим за нощта, когато и силните мъже не се показваха на улиците без крайна необходимост. Жените биваха обиждани или нападани предимно от обхванати от полова психоза младоци. Красотата, вместо да бъде защита, само още повече привличаше младите бандити, както миризмата на кръв хищниците.
      Верният синкав СДФ се настани с подвити крачета под кревата (тук спяха на високи легла от желязо или пластмаса) и бе закрит със спуснатата до пода кувертюра. Както обясниха на Чеди, това бе предпазна мярка, за да не бъдат заподозрени домакините, че са във връзка с жителка на Земята. Официално Чеди се водеше като гостенка на семейството на инженер от един огромен завод, а контактът на астронавтката с простите, непросветени «кжи» се смяташе за недопустим. Заради него домакините рискуваха да бъдат изгонени от столицата. Заплахата беше сериозна: навсякъде по планетата животът беше по-труден. Там хората получаваха за труда си по-малко и затова имаха по-малко пари за храна, за набавяне на необходимото и за удоволствия.
      Обитателите на град Средище на Мъдростта и на още два-три грамадни града по крайбрежието на Екваториалното море бяха обект на завист за останалите, не толкова щастливи жители на Ян-Ях.
      Чеди не можеше да проумее същината на това щастие, докато не разбра, че на планетата Ян-Ях богатството и бедността се измерват с количеството дребни вещи, притежавани от всекиго. Във всепланетен мащаб, в икономическите отчети, в съобщенията за успехите фигурираха само вещите и изцяло се изключваха духовните ценности. По-късно Чеди се убеди, че самоусъвършенствуването не беше главната задача на човечеството на Ян-Ях.
      И в същото време домакините смайваха Чеди с веселата си непосредственост и с любовта си към скромните украшения на тяхното тясно жилище. Две-три цветя във ваза от просто стъкло вече ги хвърляха във възторг. Ако съумяваха да си набавят някоя евтина статуетка или чашка, тогава удоволствието траеше няколко дена. Във всяко жилище имаше екран на видеоприбор с мощен звукопредавател. И вечер, когато семейните хора, тоест живеещите на двойки заедно с децата си до възраст, отговаряща на началото на 1-я цикъл на Земята, се прибираха и съзерцаваха мътните малки плоски екрани, грохотът на звуковия съпровод разтърсваше стените, таваните и подовете на паянтовите сгради. Но техните обитатели се отнасяха към това с учудващо равнодушие. Сънят на младите беше здрав: те не чувствуваха никаква нужда от четене, размисъл, а още по-малко от медитация. Много голяма част от свободното им време отиваше за празни приказки, за разказване на слухове и клюки.
      На улица «Цветя на щастието» имаше училище — мрачна сграда от червени тухли посред повехнала изпотъпкана градинка. В училището занятията се водеха от сутрин до вечер. От време на време училищната градина и граничещата с нея част от улицата екваха от рев, дивашко свирене и писклив смях — момченцата и момиченцата лудуваха в интервалите между часовете. Още по-силен шум се вдигаше през вечерните часове: викове, трополене, ругатни и побоища — съвсем като кошмарен сън за хора, превърнати от зъл магьосник в маймуни.
      Учениците живееха в една дълга сграда зад училището през целия период, докато тях, вече взетите от родителите им, ги подготвяха за разпределяне по професионалните училища и за сепарация на «джи» и «кжи». Чудовищната невъзпитаност на децата не смущаваше никого. Дори възрастните смятаха едва ли не за позорно да се окаже помощ на болен или стар, да се прояви уважение към старостта, да се отстъпи в каквото и да било на друг човек. Чеди не можа да разбере отведнъж, че вината за това се крие не в особената поквара на тормансианите, а в разпространените психологически комплекси за униженост и непълноценност. Нарастването на тези комплекси в света на абсолютната власт се движеше в двете посоки едновременно, като обхващаше все по-голям брой хора и завладяваше все по-силно всекиго поотделно.

  • Страницы:
    1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32